i was happy in the haze of a drunken hour, but heaven knows I'm miserable now

Със студения вятър, идващ от север - далечното крайбрежие на Хавър-  който подсоляваше сутрин деня, Терпсихора усети в костите си как есента наближаваше. Стъпаше лениво с оранжевите си мокасини по, невидялите от седмици, дъжд, горски пътечки. Ала листата на лозниците бяха все още зелени, но не в онзи свеж оттенък, който символизираше прераждане, а в другия - зрелия, късния, почти масленозелен цвят, след който идваше и есенното жълто. По назъбените си крайчета, лисата вече бяха започнали да кафенеят, а първите зрънца на чепките бяха порозовяло и пращяха от стипцав сок.

Сутринта й се стори необичайна. От времето ли беше или от онази тежест в корема, която музата искаше да припише на обилната закуска с палачинки и горещ мармалад от сливи, който бе загребала с дървената лъжица, докато леля Мари се бе заблуждава, четейки своя ежеседмичник, пълен с клюки. Трейси понякога го взимаше тайничко и попълваше с него дупките самота, която изолацията оставяше в живота й. Когато за пръв път бе дошла тук, малкият свят на винарната й се бе сторил приказен. Сладкия аромат на прясно сено беше най-ободряващото нещо. Веселият й другар, Роко, който качваше лапи на коленете й й носеше щастие, което отдавна бе забравила някъде по пътят си на смъртна, а белите, варосани стени и плочника, между чиито фуги растеше невен я пренасяха в жива картина на Ван Гог.

Минаха месеци и романтиката на пасторалния живот изчезна. Беше гоненица с вечни задължения – метене, миене, плевене, готвене. Дори любенето с Дионис й се струваше като скучна обязаност, а тази интимност не биваше да е снижена до безмозъчен дълг. Сега, когато си лягаше в хралупата си с нисък таван, си мечтаеше за светлините на Айфеловата кула привечер. За шума на Сена, който нямаше да чуе, но щеше да усети. За бриза от Моста на Влюбените, който ще гали прасците й.  Но тя беше просто едно безвремево момиче, а светът не спира, за да направи реверанс на жени като нея.
И все пак, имаше право да мечтае – това правеше изкореняването на върлите, за светлина и влага, грамофончета малко по-приятно, отколкото всъщност беше. Лилавите им цветчета галеха ръцете й умолително, но пръстите й настървено издърпваха тънките стъбла от сухата почва. Едно стръкче й се стори прекалено красиво, за да го похаби на торището, затова го сви във формата на венец и го сложи на главата си. Сега, с тленните останки на цветистия си враг, Трейси устремено дърпаше, ли дърпаше красивите плевели. Един от сноповете се оказа по-упорит, отколкото бе очаквала  и тя напъна с всички сили. Крехкият ствол поддаде и тя се задникоса и претърколи назад. Светът й заприлича на центрофуга. Главата я заболя рязко в областта на темето и когато се осъзна, Трейси видя, че беше паднала на крака си. Кокалчето й бухна като кифличка за отрицателно време, а плътта над него доби цвета на едно от лилавите цветенца, които до преди малко унищожаваше. Ако това не беше поетично отмъщение – здраве му кажи.

Дионис го нямаше – беше заминал по задачи още предната вечер, но за сметка на това, кучето му веднага се затича на помощ на музата. Щом видя изражението й на неподправена агония, Роко започна да лае, после и да вие, докато най-сетне леля Мари се появи с прашно, от брашно лице, на входа.
- Горкичката.. – викна тя и се втурна към Терпсихора. Помогна й да се изправи – задача, която се оказа много болезнена за музата, но тя стисна зъби и  с влачене и много почивки за краткото разстояние от двора до верандата, се оказа най-сетне в люлката-кресло на Василевса. Леля Мари звънеше нервно ту на някой от охранителите, ту на селския лекар, но никой така й не й вдигна. Трейси се чувстваше гузна, че заради такова минимално нараняване трябваше да й изпратят цяла линейка.
Сестрата, която слезе от бялата кола, беше много любезна и Трейси предположи, че не беше, защото й бе такъв характера (по лисичата й муцуна личеше, че е неприятен персонаж), а защото знаеше кому принадлежи имението на средата на забвението.

Закараха я в пълно мълчание и Трейси не можа да не се почувства така, сякаш пътуваше към собственото си погребение. Траурната процесия продължи около час, заради трафика в Центъра, а накрая музата се оказа настанена на високо болнично легло, от което й висяха краката. Всичко беше стерилно, бяло, депресиращо и вонеше на хлор и смърт. Беше прекарала достатъчно време в Кралството на Хадес, където забавляваше Персефона, за да знае как мирише човешката кончина. Впрочем, не беше толкова лошо, ако трябваше да намери аналог на тази есенция, то най-близкия би бил разлагащи се розови венчелистчета.

Някой сурово дръпна завесата и Трейси подскочи. Пред нея стоеше млад мъж в ослепително бяла престилка и държеше картона й. Ако имаше на кого да се помоли, щеше да поиска да не й правят пълни изследвания, защото резултатите щяха да са трудни за обяснение в очите на обикновен земен жител.
Музата кимна на въпроса му, после подхвана с жестове:
- Паднах назад. Претърколих се и това е резултата. – тя посочи вече моравия си глезен и дори не повдигна поглед, за да изучи лекаря си. Взираше се само в ръцете му, чакайки нов въпрос.  

Трейси никога не бе от онези, които ненавиждаха лечебниците. Всъщност, имаше навика да се вре из билкарниците, да закача знахарките и да чете рецепти за тинктури, когато живееше на Олимп. Харесваше й магическата енергия, която се раждаше около лековитите треви. Впечатляваше я как само шепа сухи листенца и увехнали цветове в пепелен оттенък, смесени с изворна вода или спирт, можеха да върнат болния на крака – за нея това беше равносилно на добро вещерство, на вълшебство, което се раждаше от недрата. Идея, която я караше да вярва, че Гея е още жива и иска да помогне на човешкия род.

Болниците обаче, не миришеха като горска аптека – воняха на химия, на белина и мокър цимент. Но усещането за нереалност си беше същото. Вместо тъмните, приглушени лъчи жълтеникава, като ореол, светлина от малките прозорчета, отрупани с тумбести шишенца, качени високо над главите на ниските, гърбави жени, които сновяха из лечебницата, имаше стройни руси деви, в бели престилки, които сякаш левитираха над пода, в море от бели, неонови струйки светлина от луминесцентните пури на тавана. Беше достатъчно магическо, за да е място, където животът и смъртта водеха своята космическа война ежедневно.

Музата се сгуши на високото легло и покри бухналия си, син глезен с чаршафа. Приличаше й на октопод, незнайно защо. Не й беше за пръв път да се навехва, все пак беше муза на танца, а в неговата омайна прегръдка, човек губеше представа за опасностите, които бяха, буквално, само на крачка разстояние. Танцът те увличаше, като сирена в дълбините, изтриваше страха ти, разумът си отиваше, мислите ставаха пияни и весели.

Терпсихора се обърна към лекаря, който тъкмо надяваше ръкавиците си и попита:
- Откъде знаете жестомимичен език? – ръцете й се движеха бързо и трепетно, като нощни пеперуди около лампа. Беше заинтригувана, че някой случаен приходящ в живота й можеше да комуникира на този таен език.

Тя се изправи в мига, щом видя едно лъскаво теме да наближава кушетката. Беше високо и бляскаво като позлатено кубе на руска църква. Реми.  Той застана в края на помещението, до стените на коридора, където бяха разлепени различни видове брошури – стикери с номера на таксита, диплянки с реклами на лекарства, табла с нарисувани инструкции за правилно прилагане на Хватка на Хаймлих.
- АУЧ! – изобразиха устните й, но нищо не излезе от устата й, освен един протяжен дъх. Реми скокна от мястото си и се приближи.

- Леко! Причиняваш й болка! – каза бодигарда, избутвайки в страни младия лекар, но Трейси го отпрати с жест, който означаваше: „ Това е нормално, няма проблем.“  И гологлавият исполин се върна в пасивна позиция като каменен войн, красящ статуя на храбростта.

- Спокойно, не ми е за пръв път. – обясни тя с ръце. – Знам кога е счупен, чупила съм го стотина пъти. – последеното излезе прекалено съмнително, за някой, който се водеше човешко същество, затова Трейси добави „Шегувам се!“ и се усмихна. Младият лекар не изглеждаше убеден. Присъствието на Реми допълнително усложняваше нещата и Терпсихора виждaше как нещата лесно можеха да се възприемат по друг начин. Беше се убедила, че мъжете са чудовища още, когато бе назряла до девойка преди много, много векове. Нямаше значение дали бяха богове, герои или просто хора, те бяха истинските чудовища, а не минотаврите, сатирите и химерите.

- Реми ме пази. Поне така си мислиш. Не е опасен,когато е под мое наблюдение. – обясни тя, криейки ръцете си от обиграният поглед на телохранителя. Не искаше да нарани чувствата му.
Реми обаче веднага забеляза движението и се приближи, намърдвайки се между доктора и музата.
- Василевсът иска да се направи всичко възможно госпожица Трейси да се чувства добре. Парите не са от значение. – обясни той на Ерос и се отдръпна отново.

- Лед, течен аналгин и мехлем с арника ще ме вдигнат отново на крака. – рече Терпсихора на младият лекар. Сега, когато за миг откъсна очи от подутия си крак и всички цветове, които бе придобил, забеляза, че мъжът и се виждаше познат. Беше физиономист, беше запечатала в паметта си дори лицата на онези хищници, които с лигави, зейнали усти, я гледаха как танцува на пилона в Амстердамският квартал на фенерите.
- Срещали ли сме се преди? – попита музата.