my heart is weak; tear it down piece by piece.

Съб Авг 17, 2019 7:46 pm

Филип Таво свали синята униформа на медицинска сестра методично и бързо, и облече цивилни дрехи – широк сив суичер и дънки, с които се сливаше с тълпата, ставаше един от безличната сива маса. Нещо, което някога презираше, сега беше станало негово убежище. Да бъде просто едно лице в тълпата, от което никой не желае нищо.
Краят на септември наближаваше. Природата вече беше докоснала дърветата с ръката на Мидас, и алеята, по която той бавно вървеше, влачейки крака, бе сякаш позлатена. И златните листа окапваха, оставяйки след себе си само празнина и студ. Прекрасно отражение на съдбата на Ерос и другите богове.

Запали цигара. Изненадващо често срещано бе сред медицинските работници да пушат, а Филип бе започнал с цел да се слее с тях максимално и да не предизвиква никакво подозрение. Смъртността го беше направила параноичен(и за какво? Какво щеше да се случи, ако някой разбереше? Най-много да се опитат да му светят маслото Разбира се, тялото му бе развило пристрастяване изключително бързо и сега той жадуваше своята следваща глътка гибел. Това бяха цигарите – всяка една от тях го приближаваше малко до смъртта. И Филип го бе приел. Дори я очакваше с привичното си саморазрушително любопитство. Какво ли щеше да го посрещне след естествения му край като смъртен? Дали Хадес, неговият… пра-чичо, по смъртните стандарти, щеше да е върнал силите си дотогава и щеше да го посрещне с привичната си хладна злоба? Дали просто щеше да заспи вечен сън без сънища? Или пък душата му щеше да се скита безтегловно, в нищото, вовеки веков? Не че това щеше да бъде много по-различно от смъртния му живот. Пък и от божествения, ако трябваше да бъде честен.
За повечето богове винаги бе глуповатият, безотговорен син на Афродита. Каквото и да си говорим, не бе положил кой знае какви усилия да излезе от тази роля… И сега горчиво съжаляваше. За много неща. Една цяла вечност като бог означаваше безброй много грехове, немислими за човешко същество. Грехове, които сега тежаха на смъртното му сърце, което, вместо да загуби, бе добило нови измерения.

Но най-вече го болеше за Психея, за неговата прекрасна съпруга, чиято любов бе спечелил, само и само да я потъпква. Да направиш някого безсмъртен, само и само, за да му причиняваш болка с постоянните си изневери в продължение на хилядолетия беше върхът на жестокостта. Но той елементарно не можеше да се посвети на едно единствено същество, така както тя бе му се отдала с чистата си смъртна душа. И ако беше поне една иота достоен, добър, а не копеле, заченато от поредната безочлива изневяра на майка си, щеше да се откаже от Психея, да й намери някой герой от онези, които вече не се раждаха и да я остави да живее щастливо и кратко, като смъртната, която трябваше да бъде. Но Ерос си беше такъв. Алчен, жесток и безсърдечен в самата си същност, макар и бог на любовта. Съчетание на най-лошите черти на двамата си родители. Деймос и Фобос на малкия пръст не можеха да му стъпят в това отношение.
Надяваше се, че сега, след всичко, поне Психея бе щастлива, там някъде. Може би щеше да я потърси, някой ден. Или може би не. Достатъчно я бе измъчвал.

Филип се разхождаше безцелно по криволичещите улички. Не искаше да се прибира у дома. Там нямаше нищо, което да го чака, освен собствената му зееща празнина.
Озова се на един от запазените площади на Париж, където хората се събираха и забавляваха, опитвайки се да продължат напред, след апокалипсиса, да си върнат предишния ритъм, да почувстват малко от предишната радост. Дори видя групичка танцьори, които правеха невъзможни неща с телата си под звуците на електронна музика. Някога, когато беше бог, обожаваше всякаква музика и бе редовно присъствие на рейв партитата, но като смъртен, възприятията му сякаш се бяха променили. Сега в слушалките му бучеше единствено рок от края на двайсти век, който по-жизнерадостните му колеги наричаха „музика за депресари“
Все пак реши да ги погледа, и се озърна за свободни пейки. Всички бяха заети от влюбени двойки и весели групи приятели, чиито усмивки и смях само напомняха на Филип собствената му болезнена самота. Сякаш забиваха игли в сърцето му.
Единственото място, където можеше да седне, беше до художничка с коси с цвят на люляк, които се спускаха подобно на балдахин около лицето й, наведено над рисунката, върху която работеше. Момичето бе олицетворение на концентрацията до момента, в който падналият бог не настани измореното си тяло до нея. Тогава то надигна глава, за да погледне кой бе нахалникът, осмелил се да се намърда до нея, и очите им се срещнаха.

Дъхът на Ерос застина в дробовете му и сякаш се превърна в ледени кристали, които го пробождаха отвътре. Защото лицето пред него му бе до болка познато.

Арахна. Още една жертва на божествената ярост и произвол. Този път не неговите, а на неговата прекрасна леля, Атина. Той я бе подкрепил тогава, без много да му мисли, обричайки момичето на вечни страдания. Момиче, което може би следваше да защити преди всички тези години, но тогава просто не го беше грижа и се съгласи с болшинството. Такава дързост трябваше да се наказва с всички мерки на божествения закон… Нали?
„Хубава рисунка.“ Промълви Филип. Трябваше да се махне оттам веднага, да си отиде и никога повече да не види Арахна. Но не го направи. Достатъчно вече беше бягал от отговорност.

Нед Авг 18, 2019 1:27 am

Очите ѝ се отваряха и затваряха с побъркваща ритмичност, която можеше да се сравни с един от бавните, лежерни тонове на метронома, във всеки кабинет, където млади и още неопитни идиотчета се учат да свирят на пиано. Дъхът ѝ следваше абсолютното същото темпо, без да избързва или забавя дори за миг. Но това, което влудяваше изключително много публиката, състояща се от точно двама, бе усмивката, която беше лепнала на лицето си. Съвсем леко повдигане на устните, което Арахна бе успяла да усъвършенства след векове прекарани в Тартар, за да прикрие истинските си чувства.

А те бяха много и всяка една от тях опустошаваше малкото тяло. Изпепеляваше го вътрешно, разбиваше парченцата на душата ѝ и я оставяше като празна черупка. Беше минал месец откакто реши да остави единственото хубаво нещо, което ѝ се случи на този свят и в този живот. Реши да загърби собствените си копнежи, за да може създанието, което в момента беше като пътеводна светлина за нея, да е щастливо. И макар да осъзнаваше, че никога не е имала шанс, и макар да разбираше, че винаги ще гледа на нея като на приятел, тя все пак се беше заблудила, попадайки безпомощно под ударите на собственото си сърце. Затова сега просто стоеше и се усмихваше и чертаеше в скицника си поредния пейзаж, стоейки до прозореца на апартамента.

Първият от общо двамата в публиката се приближи. Красива брюнетка с дълга до кръста коса и невиждано синьо-зелени очи, в които можеш да се удавиш. Тялото ѝ бе стройно, а по краката ѝ можеш направо да се катериш. Девойката се приближи до Арахна и хвана лицето ѝ в шепите си, карайки я да я погледне. От своя страна цветнокосата сведе поглед, но това само разяри повече брюнетката.

– Арахна, трябва да се стегнеш. Не можеш да оставиш едно разбито сърце да те съсипе. Та ти си Кралица на паяците. Ти си онази, която накара великата Атина да загуби от човек и се опълчи на боговете, показвайки им колко всъщност са жалки. – започна да реди всичко, което в очите на всяко чудовище беше подвиг, с който трябва да се гордееш, но за Арахна това беше края на живота ѝ. Както бе и срещата ѝ със самия Хелиос.

– Ехидна! – повиши тон другата фигура, която беше на мъж. Също висок, красив, чернокос, но имаше почти жълтеникави очи. Тифлон, бащата на всички ужасяващи чудовища излезли от Тартар, пристъпи напред и сложи ръка върху рамото на жена си, а тя му се усмихна мило и пак погледна Арахна, която само въздъхна и внимателно свали ръцете на жената от себе си.

– Явно наистина всички сме се променили много. – рече тя и извади листа, върху който беше рисувала досега. Затвори скицника и се изправи, подавайки рисунката на Тифлон, която изобразяваше цялата гледка от прозореца в черно и бяло. – Това е за Вас, и тримата знаем какво трябва да я направите.

Тифлон застина, а Ехидна взе картината, преглъщайки някак тежко. Когато бяха в истинските си форми никой от тях не е предполагал, че ще се стигне до тук. Затворникът сам да иска да бъде измъчван от палачите си. Защото векове наред те двамата имаха важната роля да са онези, който да вгорчат живота на Арахна долу в тъмната и мрачна дупка наречена Тартар. И всеки път щом тя завършеше някоя творба те я разкъсваха. Друг път я пронизваха с отрова, която да парализира ръцете ѝ, за да не може да направи нищо, причинявайки ѝ невиждана болка. Всеки път беше различно и креативно дори.

Ехидна подаде картината на съпруга си, а той само въздъхна и затвори очи, докато я късаше бавно. Звукът от разполовяването на листа се разнесе някак злокобно из стаята, а Арахна продължи да се усмихва. Чак когато Тифлон приключи със заниманието си тя тръгна към входната врата и дори започна да си тананика някаква мелодия, очевидно доволна от развоя на нещата. Може би да остане при тях докато е в Париж не беше толкова лоша идея. Все пак и двете змии бяха сега някакви си лекари и през 80% от времето ги нямаше, а и според техните думи сега изкупуваха вината си, затова тя щеше да стои при тях докато не се осъзнае.

Час и петнадесетина минути по-късно подметките на токчетата ѝ спряха пред една пейка. Арахна се настани на нея и внимателно разгърна скицника си. Извади няколко молива, които бяха различни по твърдост. Огледа прецизно всеки един от тях и щом избра с кой да започне заниманието си. Прибра другите в златиста кутия, която си вървеше идеално с облеклото, което си беше избрала /защото дори за едно кафене е важно да си облечен подходящо/, а именно къса черна рокля с дълбоко деколте и златисти кантове. Остана само да избере модел за рисуване, но и това не закъсня, когато забеляза група от танцьори, които се кършеха сякаш нямаха кости в тялото си.

Моливът започна да се движи по неопетнената повърхност и бавно да се показва картината, а Арахна всячески игнорираше всякакви звуци около себе си. Днес нямаше намерение да се занимава с хора. След тази картина щеше да отиде на пазар и да си купи нещо за душата. Щом Ехидна искаше да се стегне, така да бъде, но после да не мрънка, че пак се държи като същинска кучка. И тъкмо беше хванала невероятно темпо, когато усети нечие присъствие до себе си. Вдигна бавно поглед и впери смразяващия си поглед във фигурата до себе си. Невзрачен младеж. Широки дрехи, които, дори без да вижда другите цветове като нормалните хора, а само черно и бяло, Арахна можеше да се обзаложи, че бяха също толкова сиви, колкото ѝ отражението на живота му в очите. Липсата на поддръжка си казваше думата, а изглежда като някой, който може да е крайно симпатичен. С този поглед и тези скули. Наистина жалко беше.

Отново се върна към картината си, но нещо я стресна. Не, не бяха думите му, а самото излъчване, което даваше. Можеше да долови ударите на сърцето му. Както и леко промененото дишане. Пак го погледна и дори долови промяната в зениците му. И повярвайте, когато се каже, че хищника си познава жертвите, защото този тук излъчваше същата аура като всяка една жертва, която Арахна е имала, а дори не е проговорила. Дори не му е дала повод за притеснение. Та защо да не си поиграе малко сега?

– Разбира се. – изрече нагло и вирна брадичка. Изпъна гръб като струнката на цигулка, а лекото повдигане на устни, което за нея беше усмивка, се появи на лицето ѝ – Не може да се очаква нищо по-различно от красиви и хубави неща от мен! – заяви и си покажа онази арогантност, дързост и безпардонност, заради които на времето я наказаха толкова жестоко, и заради които вътрешно се промени, но външно си остана същата с цел да се съхрани един ден повече.

Вто Авг 20, 2019 4:43 pm

Отговорът на Арахна го накара да се засмее тихо. Приятно бе да знае, че в този тъй променен свят бе останало нещичко от стария, пък било то и дързостта и гордостта на Арахна. Дори и престоят в Тартар не бе успял да ги заличи, да я смаже по същия начин, както падението бе смазало него. Но той никога не се бе числял към силните богове. Ерос беше просто вечното дете, което живееше, за да изпълнява заръките на Олимп. На майка си, на баща си, на Зевс… Биеше се, когато трябваше, стреляше, когато трябваше, но всички важни решения се вземаха в тесен кръг на Олимпийския съвет, в който той не участваше. И това го устройваше идеално тогава(за какво му бе да се занимава със скучни стратегии?), но сега, осъзнавайки собствената си безпомощност и липса на контрол над съдбата си(онези вещици Мойрите стопроцентово се смееха, където и да бяха), изпита копнеж по изгубеното време, изгубения потенциал.

„Сигурен съм.“ Отговори Филип с иронична усмивка и си запали нова цигара. Погледът му се плъзна по тялото й - едновременно непроменено и коренно различно. Чертите й, деликатната й структура, която наподобяваше изящността на нимфа – те бяха същите, но начинът, по който се държеше, бе съвсем, съвсем друг. Един обикновен смъртен със сигурност би се заблудил от красотата й, но Ерос виждаше и усещаше трептящата точно под повърхността опасност. Като акула, стояща търпеливо в очакване над нея да преплува тюлен, или пък, наистина, черна вдовица, криеща се в сенките. А падналият бог сам се бе вкарал в мрежите й. И защо? Някакво мазохистично чувство за вина пред нея, може би? Саморазрушителен импулс да разбере какво точно можеше прокълнатото й от Атина тяло? Или пък нещо друго? Сам не знаеше.

Черната рокля със златни кантове му напомняше за барока (о, колко произведения на изкуството от това време беше вдъхновил именно той) говореше за завидно материално положение. Още едно нещо, с което тя сега стоеше над него. В едно друго време щеше да е удар по суетата му да е толкова оръфан пред нея, но отдавна беше спрял да се тревожи за такива тривиални неща. Първата година след падането му беше тежка. Да се окажеш смъртен, насред Париж, без нищичко и никого на света, дори без дом, бързо пренареждаше приоритетите на абсолютно всеки. И Филип си бе пробил път нагоре със зъби и нокти. Разбира се, бе стигнал до едно средностатистическо, скучно съществуване, но поне беше жив, с покрив над главата и някаква стабилност. Повече, отколкото много хора успяваха да постигнат в този нов световен ред.

Чудеше се дали да се разкрие пред Арахна. От егото му и без това не бе останало нищичко, злорадият й поглед щеше да е просто един от многото. Какво щеше да му струва? Поне щеше да започне нещо наново, честно и открито. Без тайни.
Но не посмя. Страхът – емоция, която някога той се бе гордял, че не изпитва, нали бе син на баща си, все пак – обхвана гърлото му със студените си ръце и не му позволи да изрече разкриващите го думи. Не можеше… Щеше да я остави да се досети сама. Колко ли време щеше да й отнеме? Арахна никога не би могла да се нарече глупава, но той се бе променил до неузнаваемост.

Филип въздъхна, облегна се на пейката и издиша облак дим, който се извиваше в причудливи си форми. Ако се загледаше човек, можеше да открие силуети в пушека… Всеки виждаше своите собствени демони в тях. Той самият най-често виждаше ръце, които сякаш се протягаха към него, за да го поведат надолу към Тартар, но се разтваряха в последната минута, преди да го сграбчат.

Дали Арахна нямаше да е тази, която най-сетне щеше да го стори? Да размени местата им в проява на вселенска ирония и възмездие? Оставаше му само да чака.

Вто Авг 20, 2019 6:20 pm

– Доброволното инжектиране на цианид в тялото няма да Ви доведе до никъде. – вметна от никъде Арахна и продължи яростно да нанася различни линии по вече не толкова белия лист, докато ту гледаше онези танцуващите, хем него. Разбира се, не очакваше да я сметне за сериозна. Никой не го правеше. Малко осъзнаваха, че наистина цигарите бяха чиста отрова, но малко можеха да почувстват това, което наистина причиняват след време. Уви Арахна, като всеки паяк на този свят, имаше нещастието да усети убийствените, катранени пари, примесени във въздуха, когато близо до нея някой реши да запали цигара. Можеше да усети как, като пасивен пушач, токсините полепват по белите ѝ дробове и запушват проводниците на кръв и кислород. И дори леко забърза дишането си, но не каза нищо, не направи нищо и не се оплака, защото това нямаше да е тя, все пак.

Отне още няколко минути и спря да рисува. Надигна глава от картината си, най-накрая и размърда шията си, колкото да я отпусне от дългото стоене в една и съща поза, навик, който се придобива след години в работа над бродерии, тъкаческия стан, листата и шиваческата машина. Прибра молива в кутията му и с едно бързо движение откъсна листа от скицника. Сетне го затвори и погледна картината си, на която бе изобразено мястото, на което сега Арахна стоеше, заедно с този мъж, както и онзи танцьори. Но нямаше човешки фигури. Дърветата, храстите, цветята, дори сградите в далечината бяха същите, но на мястото на танцьорите бяха изобразени скакалци, които кършеха крайниците си на странни страни. Една от онези, двойки, който се мляскаха на публично място пък бяха божикравички, които бяха известни, че винаги са по двойка. Тук там се виждаше и някоя калинка. В края на листа имаше малка паяжина, на чийто край висеше миниатюрно паяче с кръст на сегментираното си тяло. То си правеше паяжината някак необезпокоявано, докато не се премести погледа върху центъра на паяжината, където имаше красива пеперуда, трепереща от страх за живота си. Все още не беше кацнала на паяжината, но не отлиташе също, по неясна причина. Просто стоеше там.

– Това е за Вас. – рече Арахна и подаде картината на непознатия мъж и му посочи пеперудата с метално-черния си маникюр, на който имаше подобен кръст, като на паячето – Забавете дишането си, защото сте точно като нея. Мога да чуя биенето на сърцето Ви, а това е като сигнал за хищник да нападне. – и точно така беше. Малко хора осъзнаваха, че всъщност хищника не напада смелите, а само онези, който изпитват известен страх. Жертви, чиято кръв бучи във вените им, чийто ум е обзет от паническото мислене, за това дали пък няма да бъдат ухапани на момента. Така, някога прост човек, сега Арахна можеше да усети всичко това като един от най-зловещите хищници в Тартар.
Или поне така всички си мислеха. Само шепа създания бяха онези, които реално знаеха, че Арахна е убила единствено един човек през живота си – самата нея.

– А сега. – тонът ѝ стана по-сериозен и студен. Очите ѝ се забиха в него и за миг пресветкаха. Тя само го хвана за яката и приближи лицето му до своето. Вгледа се в това, което смъртните наричаха прозорци към душата. Килна глава на една страна и доближи тялото си още една идея повече, докато не се оказаха на милиметри един от друг, а непознатия, можеше да усети, че всъщност цялото ѝ тяло е лишено от всякаква топлина, присъща за топлокръвните. – Защо ме гледате така, сякаш ме познавате? – попита чисто и просто, но не го пусна. Не можеше просто така да пренебрегне факта, че имаше същия измъчен поглед като на Ехидна и Тифлон, когато я видяха за пръв път. Нито пък на повечето жители на Тартар щом се срещнаха. Всички те, всички до един бяха едни и същи, което я побъркваше.

– Двойката ще иска ли снимка? – дочу гласа на някакво почти мутирало момченце и извърна погледа си от мъжа към въпросното създание. Някакво си момченце, с онези апарати, които правеха моментни снимки сега стоеше срещу тях. Тя прецени за миг възможностите и само се усмихна мило към човека.

– Предпочитаме да се насладим на момента сега, а не да си спомняме за него. – изрече чисто и просто като стана и както държеше невзрачния за яката, така направо си го задърпа със себе си, без особено голямо затруднение – все пак може малко да е останало от силите ѝ, но поне беше една идея по-силна от един средностатистически човек.

Вървяха така, или по-скоро приличаха на стопанина, който си дърпа псето, но това изобщо не вълнуваше Арахна. Тя имаше само едно на главата, защо я гледаше така? Защо не побягна, в момента, в който усети, че нещо не ѝ е наред? Защо остана там? Защо не се държи като всеки друг скапан човек. И щеше да получи отговори на въпросите си, ако не да не е най-горделивия човек на планетата.

Стигнаха до една червена спортна кола и Арахна извади ключа от чантата си, напълно забравяйки кутията с моливите си и скицника, но здраве да е. Отключи колата и бутна грубо мъжа на седалката, където беше шофьора, сетне се настани на другото място и му подаде ключовете, показвайки, че трябва той да е лакеят ѝ днес. А и пътищата щяха да са по-безопасни с него зад волана.

– Нека обясня каква е ситуацията, ако не сте се досетили. – изрече вече по-спокойно и се облегна назад, скръствайки ръцете си пред гърдите – Вие ми казвате защо ме гледахте така, а аз ще Ви осигуря безопасно прибиране.

my heart is weak; tear it down piece by piece.

my heart is weak; tear it down piece by piece.

Re: my heart is weak; tear it down piece by piece.

Re: my heart is weak; tear it down piece by piece.

Re: my heart is weak; tear it down piece by piece.

Re: my heart is weak; tear it down piece by piece.