My hollow heart has bled me dry, left me to stray.

Чет Авг 08, 2019 11:18 pm

Сутрешните лъчи, пробили през сивите облаци, падаха някак лениво по короните на дървета, отразявайки се в тежките капки дъждец. Листата бавно клюмваха, колкото да отпуснат вече събраната, като в шепа, вода и после пак отскачаха, за да се върнат към предишното си занимание, а именно да сложат за съд и нищо повече. Небето сякаш плачеше, оставяйки след себе си онзи тягостен трепет, каращ сърцето да се свива, голяма буца да засяга в гърлото, а очите да се насълзяват.

Повечето клони бяха голи, приличащи на кокалести ръце на старци, които крещят за помощ, искащи някой да ги спаси от съдбата, която им е отредена. Корените на дърветата също бяха ужасяващи, показвайки какъв капан могат да представляват, за всеки дръзнал да тръгне от там. Стъблата им бяха прогнили и проядени от термити, корояди и още какво ли не, а нито един кълвач не успяваше да ги спаси, защото се бяха заплели в паяжините на осмокраките и бавно измираха един по един. Цветята, почти унищожени, някак се държаха все така със своите цветни венчелистчета, но и тяхното време бе преброено. А малкото листа, които бяха останали и ползвани за съд, изпокапваха бавно, покривайки кафявата горска почва с дебел слой мъртва горска постилка.

Жалко подобие на природа, ужасна картинка, да. И точно картина бе всичко това.

Последен щрих беше нанесен крайно ефирно с четка, докато нежни, бледи, почти прозрачно бели ръце поставяха финалния цвят. Ледено сините зеници с паяжинки в тях се впиха жадно в картината, която Арахна най-накрая завърши след три дена висене на това място, очаквайки да видят някакъв цвят, нещо, което да ѝ подскаже, че има нещо различно от бяло-черно и сивото между тях, но не. Никога. За пореден път не успя да види нищо и затова нямаше как да е сигурна дали творбата ѝ говори своята история така както иска, така както трябва.

Всъщност жесток бе този свят и въпреки цялата изобретателност на дявола (наречен Атина) схемата бе всеки ден една и съща: Започваше с това, че Арахна се изкушаваше да започне ново изделие, я гоблен, я килим, я някоя картина, я пък някоя паяжина, а сетне ѝ пречеше и я оставаше с тъпа болка в самия корен на съществуването ѝ. Все пак тя знаеше, знаеше до болка какво искаше да направи и как да го направи, но ставаше онзи проблем, че колкото и се опитваше да открие богинята на мъдростта, толкова не успяваше в това си начинание. Дали защото онази се беше покрила толкова добре, че нито един паяк да не я засече, или просто защото беше вече толкова невзрачна, че никой да не я усети … въпрос, чийто отговор трудно Арахна ще разбере. Но едно е сигурно, този живот, този така противен живот щеше да приключи само и единствено със смъртта на богинята. Тогава, когато проклятието падне, девойката се освободи от всичко що я изгражда като паяк и просто изчезне, без да остави никаква следа след себе си.

За пореден път погледна към картината пред себе си. Прокара пръсти по самия край на платното и въздъхна. Трябваше да намери ново хоби, с което да губи времето си. Може би трябваше да започне нов гоблен. По-голям и по-различен от всичко досега. Да вложи в него цялата магия, която ѝ е останало и да се опита така да затрие света, който ще изобрази вътре, че всеки, който погледне гоблена да изпита истинското значение на Арахнофобия. Да създаде най-красивата си и най-гротеска творба досега, която да покаже на всеки един нисш човек, което според някой ще е крайна жестокост, но за Арахна бе подарък, че ще им отвори очите за това, което е около, под, над тях. За един нов и различен свят изпълнен с толкова чудеса и странности.

При тези мисли на лицето ѝ се появи нежна усмивка, а ръцете си започнаха да затварят внимателно бурканчетата с палитрите, от които се носеха различни миризми на цветчета. Сетне ги заподрежда в малко куфарче, което си личеше, че беше крайно използвано от всичките петна на различни цветове. Постави вътре и четките си, както и въглените, с които покриваше ъглите на картините, за по-стабилен захват, а и така го нямаше онова гадно чувство, което оставяха боите по пръстите след докосване. Остана само картината, която щеше да се настани в тубуса, но за нея беше още рано. Трябваше още малко време да изсъхне, което Арахна реши да прекара в нещо, което не беше правила от дете.

След около три часа около нея навсякъде имаше различни гривни и венчета от цветя, които и без друго им оставаха още малко дни живот, ако не и часове. Девойката само погледна картината, без да обръща внимание на всичко около нея, заглушавайки с тананикането си крясъците на кълвачите, които бяха хванати в злокобната прегръдка на нейните поданици. А някъде там, можеше дори да долови как малките на големия пъстър кълвач, който туко що си счупи крилото от опити да се освободи, крякат жалостно, скрили се в гнездото си на вече проядената върба. Но нищо от това нямаше значение, абсолютно нищо, защото новата гривна още не беше готова, а тази щеше да е по-специална, защото вместо цветя Арахна използваше собствената си нишка, която се процеждаше от пръстите ѝ и изобразяваше различни фигури.

Нещо обаче я сепна. Тя спря и рязко обърна поглед към настъпената клонка, която изпука под нечий тежки стъпки. Изпъна гръб, а лекия ветрец разроши косата с цвят на разцъфнал див рожков, придавайки ѝ вид, че е по-скоро милиони фини нишки на паяжината, отколкото коса. С бърз поглед, Арахна затърси злосторника, но не успя да го намери и просто се върна към заниманието си. Отново заплете гривната, докато не вдигна малко лилаво цветче и не го прикачи. Последва същото и с второ, а третото падна върху бузата на злосторника от по-рано, които беше буквално катурнат от Арахна на земята, която го прекрачи, че да не избяга. Тя го изгледа с крайно недоволен поглед, а върха на една от четките ѝ се озова точно до сънната артерия, а другата си ръка го притискаше към земята.

– Не е хубаво да шпионирате. – изрече тя и кичур коса падна точно до главата му, погалвайки го мило по лицето, притъпявайки поредния крясък на птичките. А самата Арахна за миг погледна зад картината, само за да осъзнае, че ненадейно или не, картината ѝ е станала реалност и нейните поданици в желанието ѝ да я зарадват са унищожили всичко по пътя си, оставяйки само спомена, че някога всичко това е било живо.

Нед Авг 11, 2019 6:15 pm

Бездействието си имаше и лоши страни. Ленъкс започна да си ги изброява на ум, докато приготвяше, третото си за едва разпъпилия се ден, кафе във френската преса, докато следеше потока от туристи и местни през прозореца на дневната си. Те спираха пред тухлената сграда, изваждаха телефоните или фотоапаратите и започваха да щракат безумно зданието, по което пълзеше дъхав, зелен бръшлян. Спускаше се като плътна завеса от сатен със своите заоблени, лъскави листа от прозореца на лешият до сами входната врата и скоро заплашваше да обгърне с пелерината си цялата предна стена на дома. Най-изумени бяха съседите, съмнителни, на вид стари жени, които носеха необичайно скъпи дрехи и прекараваха часове наред в елитните кафенета на Париж. Те с изцъклени очи следяха как бръшлянът се бе появил, как бе пораснал от едно петънце до цяла мантия в разстояние на няколко дни и започнаха да говорят за чудеса, Бог, и прочее измишльотини. Мърууд винаги се хващаше, че позеленява ( буквално), от яд, когато някой започнеше да приписва заслугите му на невидимият Голям човек в небето. За да си отмъсти за обидата, дори съсипа мушкатата по прозорците на едната бабичка, но след като ги гледа, изсънали и мъртви, два дни, му стана гузно и ги съживи, което отново разпали разсъжденията на отбора клюкари по въпроса за невероятните случки в квартала.

Бездействието му действаше изтощително, а музата му беше заминала на почивка още преди 3 дни и не си даваше вид да се завръща. Ленъкс държеше тефтера си отворен, като се самонавиваше, че така, ще накара креативните сокове да потекат или от срам ще напише поне едва-две думички, които ще му върнат вдъхновението. Пълни лъжи. По хартията вече имаше милиметър домашен прах, а малката маса едва бе в състояние да побере чинията му с овесена каша и чашата кафе.

Бездействието караше и мисълта му да тече лениво. А липсата на слънце никак не помагаше.
За да потърси разрешение на всичките си проблеми, той се скара мислено с мързела си, нахока го едно хубаво, използва дори няколко ирландски псувни, които в повечето случаи спестяваше и грабна кафето си, както беше все още в порцелановата чаша, на която имаше надпис „Tree daddy” – подарък, който беше получил от една нимфа преди няколко години, когато най-сетне си бе позволил да разкрие самоличността си пред тесен кръг същества. Историята за това как ги бе открил бе достойна за малък, ърбън-фантастичен роман. Беше в периода, в който Лен беше напълно безработен, адски объркан и без пукната пара. Четеше безплатните вестници в супермаркета, докато се молеше някой да му даде да прибере празната количка за няколко пенита. Та, в това мастилено, черно-бяло четиво, в колонката за обяви имаше едно миниатюрно квадратче, което бе скрито между некролози и покани за местни събития, които лешият посещаваше заради безплатната храна. То гласеше: Група за взаимопомощ за изгубени митнични души. Първоначално, го заинтригува поетичното име на сбирката, а и възможността за парче студена пица или някой да го почерпи Гинес си беше достатъчно да го накара да извърви петте километра от магазина до затънтен пъб, чиято табела висеше на една страна, защото металната верига се беше скъсала.

Докато бързаше към кабриолета си, с кафе в ръка, той едва не отнесе съседката си по стълбището, но пък я поздрави въодушевено. Момичето беше младо, студентка, свиреше на чело в странни часове на денонощието и обичаше природата – беше го завела дори на кампания за Нулев отпадък преди два дни. Лен усещаше, че тя започва да хлътва по него и се опита да установи някакви граници, но без успех. Именно младата дама с ярко розова коса и очила в стил Котешко око, му бе казала, между това да прави комплименти на косата му и да се възхищава на хипарското му, според нея, име, за едно място около реката, което една строителна компания бе съсипала преди години, още преди Василевсите да дойдат на власт. Тогавашният парижки кмет пет пари не бе дал за катастрофата и сега Ленъкс реши, че с малко повече кафе, амбиция и малко по-малко от 2 литра безнин, можеше да излекува бездействието си и да свърши едно добро дело.

Колата му спря в долчината и още от тук Мърууд можеше да види разораната, от трактори, почва, наклонените, изсъхнали дървета и мъртвата трева. Изкачи се по хълма бавно, оглеждайки разрушението и сърцето го смъдна. Имаше повече работа, отколкото бе предвидил. Сръбна от кафето, вдиша въздухът, в който се носеше миризма на гниещо дърво и... туп. Нещо дребно, но много бързо го повали. Той отвори очи след първоначалния шок и първото, което забеляза бе счупената си чаша на метър от ръката му. Сетне тогава му направи впечатление девойчето, което искаше да го умъртви с...четка за рисуване. Последвалото не беше планирано, защото Ленъкс беше пацифист, но инстинктът му за самосъхранение явно бе задействал рефлекс, който накара близкото дърво да стрелне клони, като ръце, към момичето и да я вдигне на два метра от земята, освобождавайки го.

- Счупи ми любимата чаша! – каза той и с един жест накара клонът да пусне жената обратно на земята. Той се прибра обратно в короната на ореха, а Мърууд го потупа дружески по кората на ствола.

Пон Авг 12, 2019 12:32 am

Цялото ѝ тяло, от пръстите на краката, та чак до космите на главата, изведнъж замръзна, сякаш са го хвърлили в ледените води на Стикс, или в огромен фризер / ако искаме да сме по-модерни /. Всяка клетка започна да пищи в нея, че трябва да се махне, че трябва да се освободи. През съзнанието ѝ преминаха несвързани образи, като безразборно взети кадри от филм: Онзи ден, в който се опита да се самоубие; как сама изплете въжето си; как сама завърза възела; как сама отиде до онова дърво; как сама преметна въжето; как сама бутна дънера, на който се бе качила.

Само с това единствено действие от непознатия успя да задейства един от най-болезнените спомени в съзнанието ѝ, които бе погребала толкова дълбоко. Болката, която изпита, когато белите ѝ дробове вече се бореха безмилостно за малко кислород. Парещото усещане от въжето, когато протриваше кожата на врата ѝ. Спомняше си ясно и ноктите, които се забиваха безмилостно в примката, опитващи се да я разкарат. И сълзите, които се сипеха като порой, напиращ да надводни цяло село.

Паника обзе цялото ѝ същество. Сърцето ѝ заби със скоростта на светлината, а тътенът от всеки удар се разбиваше както вълните се разбиваха в скалите на някой бряг. Устните ѝ пресъхнаха, а борбата на белите ѝ дробове, която бе събудена като спомен, се върна болезнено. Получи се пълен разпад на рационалното мислене. Образите почнаха да се променят пред очите ѝ и беше на път да изкрещи, когато усети земята под краката си.

Ръцете ѝ веднага намериха път към шията ѝ, колкото да се уверят, че там няма въже или път, че има известна болка по кожата. След това се преместих на гърдите, колкото да си каже, че всичко е наред, и че това по-рано е просто плод на фантазията ѝ. Плод на нестабилният ѝ ум, който чак сега почна да поддава, след толкова дълго време на стоическо издържане на вечните изтезания на близнаците Хипнос и Танатос, и техните верни подчинени – поредните ужасни чудовища в онази тъмница.

Едва когато можеше да диша спокойно погледна мъжа или по-скоро проклетата мъжка нимфа, дървесен дух, повелител на клоните или там каквото беше. Отмери го с поглед, в който вече не се четеше нищо освен една празна бездна и пълна незаинтересованост, напълно противоречаща с предишната паник атака, която за малко не се освободи по ужасяващ начин. Набързо направи портрета му в съзнанието си – дълга коса, която напомняше корона от есенни листа на падащите надолу клони / защото надали беше със зелена главица /. Сравнително малките очи, които едва ли не скоро щяха да бъдат закрити под буйни вежди. Ясните скули и леко издълженото му лице. Дори отчете брадата, която един бог знаеше в какъв цвят всъщност беше. Сравнително добре сложеното телосложение, макар и малко да отиваше в категорията на келявите / дума, която Арахна научи на скоро благодарение на едно дърво, а именно келяв габър /.

Скръсти ръцете си пред гърдите, а четката, която се превърна в оръжие по-рано, и изпуснаха при нападение на дървесната сила, сега се претърколи и стигна до обувките на мъжа. За миг очите ѝ се озоваха върху въпросната чаша и в този момент Арахна се зачуди нещо … защо изобщо тоя носеше чаша в такова запокитено и пропаднало място. И какво, в името на боговете, правеше тук? Но предпочете да не го попита, а само въздъхна и се усмихна някак вяло и далечно.

– За митично създание не е правилно да имате любими вещи. – заяви му тя и предпочете да приключи тук с това. Може би щеше да я разбере, може би не. Кой знае, но ако се замисли ще открие колко правилна беше в думите си. Като сравнително по-дълголетни нямаха нужда от вещи, които да се причисляват към любими и не любими. Нямаше смисъл от тях, защото един ден и без това ще бъдат унищожени от времето, в което са с тях. Също като хората, които понякога се явяваха нищо повече от една вещ. Крайно досадна, движеща се, шумна вещ.

Обърна се и пристъпи до картината си, колкото внимателно да откачи от рамката платното. С бързи и отработени движения я нави на руло и я постави в тубуса. После е зае да разглабя рамката и постави летвичките също в цилиндричният съд. За финал събра и прибра триножника, и се огледа да не е забравила нещо .. та чак тогава и падна под полезрението четката, която беше на едно настъпване разстояние от това да стане безполезна, също като повечето сувенирчета, които уж имат за цел да красят, но реално заемат място и събират прах на шкафовете.

– Ще ми я дадете ли? – попита най-накрая Арахна към дървесната/природна фея и посочи с показалец, върху който имаше малък пръстен, изобразяващ венец от красива плетена златна нишка. И тогава се сети. Всичките венци, които беше оплела по-рано. Трябваше да вземе със себе си всичко, което беше направено от паяжина, че да не бъди подозрения из смъртните и може би дървесно-природните феи. А и колко не ѝ се занимаваше да слуша как мрънкат за откъснатите цветя, май затова унищожи всякакви връзки с тях, в деня, в който скапаните нимфи я предадоха и я хвърлиха в краката на Атина.

My hollow heart has bled me dry, left me to stray.

My hollow heart has bled me dry, left me to stray.

Re: My hollow heart has bled me dry, left me to stray.

Re: My hollow heart has bled me dry, left me to stray.

Re: My hollow heart has bled me dry, left me to stray.