Акт.

Време беше за дългоочакваното пътуване до Истанбул. Отдавна искаше да го посети, но не й се отдаваше възможност, а и не бе получавала покана от господин Кара. Но ето, че моментът настъпи. И нозете й вече докосваха истанбулската земя. Не беше взела много багаж, само най-необходимото. А именно - един куфар с рокли, един куфар с тениски и къси панталонки, един куфар с други видове дрехи, един куфар с гримове и един, който побираше кецовете й. И отделно няколко чанти, в които носеше подаръци за Емир от Делхи.
Емир я чакаше с колата си. Щом видя багажа на Алиша, очите му се ококориха, но не каза нищо, а постъпи джентълменски и внимателно прибра всичко в колата.
Потеглиха...
Алиша гледаше многобройните пейзажи, които се носеха през прозорците на колата и така се беше унесла, че не продума нито дума. Докато Емир не реши да сложи край на тишината.

- Трябваше да те предупредя. А и какво се оплакваш, това е малко багаж. Радвай се, че не взех другите куфари, които бях приготвила. Тогава наистина щеше да ти е нужен. - каза Алиша и се изсмя.
И междудругото, Емир не беше никак лош мъж. Алиша обичаше компанията му и не слагаше маски. А и нямаше какво да прикрива, защото Емир я познаваше много добре. Повече отколкото предполагаше.

Алиша хвърли такъв поглед на Емир, че той щеше да го помни цял живот. Как може да пусне волата, за малко да катастрофират. Добре, че Алиша съобрази на време и хвана кормилото. Иначе и самата тя не можеше да си представи какво щеше да се случи. Е, по принцип бе ясно - щяха да се търсят нови Василевси на Делхи и Истанбул.
Когато Али понече да хване волана, косата й беше в устата на Емир, а ароматът на парфюма му влезе е ноздрите й. Тя обожаваше мъжки парфюми, разтапяше се. Само парфюма можеше да я привлече. А Емир имаше много приятен и добре ухаещ парфюм. Али едвам се одържа да не му се хвърли на врата. За да помирише по-добре парфюма де.
Но въпреки това се облегна на седялката си и каза:
- Разбира се, че ти нося. А, ти заради подаръците ли ме покани? А аз си мислех, че аз съм най-ценният и голям подарък, който очакваш.
- Ще спа у вас нали? Ей, не си и помисляй да ме водиш на хотел. Ще ти излезе през носа.

Е, нямаше да спи в хотел и това я радваше. Не че имаше нещо против тях. Просто не искаше да бъде сама. Твърде скучно е. Ии..самотно.
Гледаше как уличките се стесняват все повече и повече и се чудеше къде живее този човек. В пещера?
Емир се изяви като истински джентълмен.
Държеше ръката й с ококорени очички, пълни с изненада от видяното.
- Малко промяна не е в излишък, нали? - каза Али.
- Реших да променя стила си. Какво ще кажеш? Мязам ли на истанбулските момичета? Ще ме хареса ли някой момък? Да си го прибера в Делхи - попита Алиша и се изсмя.
- Също така онези бижута само ми тежаха. Погледни, ето това е друго нещо - рече Алиша и посочи гривната и гердана си. Гердана беше сребърен със сърце, а гривната беше изработена от едно обикновено конче, на което бяха нанизани сърчица.
- Виж тази гривна. Купих я от едно момиченце, което продаваше на улицата. Попита ме: "Како, гривна искаш ли?" Гледаше ме с такива мили очички, че просто не можах да му откажа.

Между веждите му се беше появила малка бръчица. Присви очи и я изгледа някак недоумяващо. Дори след историята за малкото момиченце, Емир продължаваше да не разбира на какво се дължеше този рязък завой в естетическите възгледи и възприятия за женската красота на Алиша.



- Интригуващо - отбеляза със стабилна доза ирония в интонацията.

Хвърли поглед към купчината багаж на задната седалка на кабриото му. Хипотетично, беше напълно способен да се нагърби със задачата да качи целия й багаж, но на практика, от това щеше да му се измачка ризата - нещо, което Емир не би допуснал току така.
- Нека да вървим - каза. - Ще се погрижа някой да донесе принадлежностите ти.

С един небрежен, заучен жест й показа посоката, приканвайки я да тръгне първа. Зад плъзгащата се врата на сградата имаше портиер, който учтиво кимна с глава, когато Емир и Алиша го подминаха по пътя към асансьора.
Емир живееше на последните два етажа в мезонет, който откриваше невероятна гледка към града благодарение на остъклените си от горе додолу стени. В дома му отсъстваха каквито и да било наченки на лукс - просто скромно обзавеждане в индустриален стил, лишен  от щрихи на женска нежност, но не и от уют.
- Заповядай - покани я, когато вратите на асансьора се отвориха и се озоваха в антрето.

Емир не изглеждаше много доволен от промяната й. Преди Али беше истинска индийска принцеса, а сега приличаше на... на обикновено момиче. Дори нямаше вид на Василевс.
Ясно й бе, че Емир няма да се погрижи за багажа й. Да се натовари като магаре. Хаха. Не е за вярване.
Щом влязоха вътре...
- Хубав дом си имаш. - каза Али.
Приближиха се до прозореца...
- И невероятна гледкаа - продължи тя - от тук целият град ли се вижда?
- Та, какво ново при теб? - попита Алиша.

Докато Алиша се носеше феерично из апартамента му и разглеждаше, Емир извади телефона си и се свърза с един от хората, отговарящи за сигурността му.
- Донесете багажа на госта ми - каза и мигновено затвори.
Без да отделя поглед от индийската принцеса, която в онзи конкретен момент беше залепила носле върху един от прозорците и с жаден поглед попиваше красотата на Истанбул, а тъмните й очи сякаш поглъщаха безчетните му светлинки, Емир се пресегна към един рафт и измъкна бутилка червено вино. Наля 2 чаши Каберне Санджовезе, от Тоскана - скорошно откритие, което се беше понравило на небцето му - и бавно се приближи към Алиша, подавайки й едната.





- Надявам се вкусът ти за хубаво вино да не се е променил. Подозирам, че това ще ти хареса - каза шегувито и почти се усмихна. - А що се отнася до гледката...дано да си се насладила на полета, понеже единственият начин да видиш цял Истанбул, е от самолет. Добре дошла, миличка - допълни и вдигна чашата си за наздраве.

Докато се любуваше на гледката, усети мириса на парфюма на Емир. Обърна се и пое чашата, която й подаваше. Тя беше пълна с червено вино. Алиша доближи чашата до ноздрите си. Виното ухаеше много приятно.
- Благодаря за поканата, Емир! Да, наистина от високо гледката е уникална. Трябва да призная, че никак не е лош този Истанбул. Но все пак не може да се мери с Делхи - рече Алиша и на лицето й се показа самодоволна усмивка.
Чу се допира на чашите от наздравицата. Алиша отпи глътка от виното.
- Ммм...както винаги предлагаш най-доброто. Виното е божествено. Но и ти не падаш по-долу. Все така елегантен и грижовен. - каза Али.
- Е, слушам те. Има ли някоя в живота ти? Изобщо не си мисли, че ще се отървеш. Трябва да ни запознаеш докато съм тук. - продължи тя.

Емир трябваше да отпие солидна глътка вино,от една страна, за да не се задави при въпроса на Алиша, от друга, за да не се озъби насреща й. Падишахът беше от хората, които предпочитаха личният им живот да си остане личен. Разкриването на твърде много информация можеше да го направи уязвим, а той не би си позволил нещо подобно.
Разбира се, беше изцяло друг въпрос, че едва ли някога би се наел да поддържа отношения с жена, които имаха потенциала да стигнат по-далеч от спалнята, дивана, банята, кухненската маса или... схващате идеята.



- Наистина ли си мислиш, че ще измъкнеш нещо от мен?

Какво изобщо целеше с тези провокативни въпроси, мили усмивки и малко носле, което навираше там където не й беше работа? О, Емир познаваше този нейн лукав поглед и никак, ама никак не му харесваше онова, което предвещаваше. Женското любопитсво беше сред оръжията, от които един мъж трябваше да се пази.

- Освен това, Алиша, поне единият от нас не се е променил. Мисля, че достатъчно добре знаеш как стоят нещата що се отнася до жените в живота ми - каза и смигна, отпивайки още една глътка.

- Поне се надявах да го направя. Но ти както винаги си твърд като скала. Ако и сърцето ти е такова, горко ти. Погледни ме мен - раздавам любов, любов на всички. Не разбирам хората като теб - какво му е сложното да разкриеш какво чувстваш? Любов. Има ли нещо по-хубаво от това? Не! - каза Али и го погледна ядосано.
- Жените в живота ти. Да, да, тези за една вечер. Аз ти говоря за любов, а не за забавленията - продължи тя.
- Ей, докато съм тук да зема да ти намеря някоя ли - засмя се Алиша.
- Каква я предпочиташ? Черна, бяла, жълта? Блондинка, брюнетка? С два зъба? Или 32? Бъчва или чирус? Ако искаш мога да ти намеря и някоя 18-годишна мацка, за да я осиновиш и да взимаш детски поне - попита Али и потъна в смях.

Емир се ухили и извъртя очи. Нямаше начин приказките на Алиша да променят мнението му за начина, по който искаше да живее. Нито за любовта. Не я подценяваше, но яростно й се съпротивляваше. Не изпитваше нужда от такива чувства - непредвидими, хлъзгави, неясни, неподлежащи на дефиниция и логика. Бяха твърде объркващи за човек, който не обичаше изненади.



- Недей, моля те. Не прибързвай със заключенията. Не говори сякаш познаваш любовта по-добре от всички. Може и да караш простосмъртните да се влюбват в теб само с едно докосване, но това не значи, че разбираш онова, което правиш. Изобщо влюбвала ли си се някога, миличка?

Падишахът остави чашата си с вино на кухненския плот. Ако този разговор поддържаше същата посока, щеше да има нужда от нещо далеч по-силно от Каберне Дженовезе. Наля си няколко пръста уиски без лед и отпи, докато слушаше как Алиша говори за жените и тяхното разнообразие. Подсмихна се половинчато. Сладникавият й монолог беше безцеремонно подправен от една безвкусна шега, след която той просто въздъхна.
- Само това ли ще ми предложиш? - попита я отегчено.
По изражението му си личеше, че вече е имал всяка, която е пожелал, а по нейното - че я обзема недоумение.
- Няма ли да ми предложиш нещо, което другите не могат? - допълни и бавничко се приближи към нея. Очите му се плъзнаха от горе додолъ по осанката й и той леко облиза парещите си от алкохола устни. Отново надигна чашата си с уиски и фокусира погледа си предизвикателно право върху този на Алиша.

- Да съм се влюбвала? Естествено. В Джошуа. Но, нещата не завършиха добре - каза Али.
Докато Алиша му говореше какво ли не за жените, Емир просто реши да си налее уиски и показа колко много се "вслушваше" в думите й. Изражението му показваше колко се бе отегчил от "бръщолевиците" й. А Али се чудеше дали някога ще се намери някоя, която да успее да стопи леда, който е запълнил сърцето на събеседника й.
В този момент Емир започна да скъсява дистанцията помежду им. Щом облиза устните си, Алиша направи крачка назад. Погледите им се засякоха. Тя продължаваше да върви назад, а той да се приближава към нея. Докато Али не усети допира на прозореца на гърба си. Устните им се деляха на сантиметри, а погледите им бяха все така впити един в друг.



- Май не държиш на алкохол - каза Али.
Опита се да смекчи обстановката, но не й се получи. Какво й ставаше? Ако беше някой друг, вече да беше в прегръдките му. Но Емир... колкото повече се приближаваше към нея, толкова повече сърцето на Али забързваше ритъма си.
Ето, че бе заклещена. От една страна, от прозореца, а от друга - от добре оформеното тяло на Емир. Само миг, секунда, ги деляха от целувка.

Беше приклещил малката Алиша между себе си и стъклото в капан, от който нямаше измъкване. Допадаше му гледката. Не онази, която се разкриваше от панорамния прозорец, ами тази на безпомощната жена, която го гледаше умолително право в очите.
Импулсивно се беше впуснала в игра, чийто ходове можеха да съвршат точно там и точно в онзи момент. Независимо колко хитра си мислеше, че е, Алиша се беше сблъскала с някого, който играеше по-добре от нея. И дори да беше свикнала тя да дърпа конците на мъжете, превръщайки ги в безсилни слуги, паднали в плен на неустоимия й чар, току що беше станало обратното и се беше оплела в тях.
Като малка рибка в мрежа.

Безспорно, на Емир му харесваше да бъде в ролята на победителя, а не в тази на жертвата. Харесваше му да бъде хищник, да плячкосва безмилостно и да не оставя нищо след себе си. Но повече му харесваше самият лов - тръпката от гонитбата. Наградата не беше нищо повече от скромно допълнение към изживяването.



Той скъси още повече дистанцията помежду им, докато накрая единственото, което ги делеше, беше топлият й дъх, отронващ се от устните й на пресекулки. Емир стоеше така близо до нея, че можеше да чуе туптенето на сърцето й. Всъщност Алиша приличаше повече на наивна сърничка.
Сърната не знае, че има сърце. Ловецът го знае.

- Докъде стига смелостта ти, миличка? - попита.
Гласът му премина в шепот с особена дрезгавина. Почувства как количеството алкохол в системата му го беше превърнало в безжалостен циник, който нямаше да се поколебае да й причини всичко най-ужасно (и всичко най-хубаво), но малка частица от здравия му разум му диктуваше да бъде джентълмен и да й остави последен шанс да размисли.

Може би нямаше да дочака отговора й и щеше да я целуне още на момента, ако от асансьора не се беше дочуло тихото отваряне на врати.
- Багажът...
- Остави го там, Давуд - каза, без да се обръща и без да помръдва. Търпеливо изчака мъжът да излезе, а после се усмихна лукаво на жената пред себе си.

Алиша беше в транс. Емир беше на милиметри от нея. Ароматът на парфюма му караше ноздрите й да играят, а сърцето й да тупти все повече и повече. Той си играеше с нея, а това не прилягаше да един истински джентълмен.
Не беше типично за Алиша, тя да бъде заклещеното зайче. Обикновено мъжете се влачеха в краката й. Е, сега бе обратното. Този мъж я изкара от зоната й на комфорт. Ето защо и Али беше толкова неспокойна.
- Докъде стига смелостта ти, миличка? - попита я той. Шегува ли се.. дали на всичките си жертви говори така. Али се чудеше какво да му отговори или по-точно дали да го целуне и да узнае докъде стига "смелостта" й. И точно когато щяха да се целунат, се чу асансьорът. Носеха багажа на Алиша. Емир дори не се обърна към въпросния Давут. Алиша продължаваше да усеща дъхa му, който лъхаше на алкохол. След като останаха отново насаме, Емир я погледна лукаво. Е, Али нямаше какво да чака повече. Нямаше и къде да отиде. Емир спечели.
Тя сложи ръцете си на гърдите му, повдигна се на пръсти, за да стигне ухото му, отхапа го леко, прокара едната си ръка на врата му, за щастие имаше нокти и успя да остави следи по него, и прошепна:
- Твоя съм.

н е г о в а
Собственическото чувство на Емир тържествуваше, радвайки се на поредната си придобивка, на поредното си притежание. Усмивката му премина в хищническо озъбване. Докосването на Алиша беше отчетено като посегателство над правото му да върши каквото си поиска с нея. Не, не, не. Тя не можеше да си позволява такива своеволия.
Емир улови китките й и прикова ръцете й върху стъклената повърхност.



Беше приложил толкова много натиск, че със сигурност по кожата й щяха да останат следи. Синьо-лилави белези на безсилието, показващи, че някой е наложил волята си над теб. А Алиша беше така слаба, че това не беше трудна задача. В някакъв момент Емир разхлаби хватката си, защото имаше усещането, че ще я счупи. И двете й ръце се побираха в една негова и бяха неспособни да окажат каквато и да била съпротива.
Устните му се спуснаха по брадичката и шията й, оставяйки пътечка от влажни целувки.

След това щяха да й останат белези. Да я болеше? Не. Болката за нея не бе толкова познато чувство. Но, доста често имаше следи от бурна нощ. Али бе толкова слаба, че и най-малкото й удряне в ръба на масата й носеше следи и белези. Затова и доста често ходеше със синини по себе си. Време беше да започне да се храни по-добре иначе скоро щеше да се счупи.
Добре, че Емир много скоро отпусна хватката си. Иначе наистина можеше да има по-сериозни последствия.
Устните му бавно се спуснаха по шията й, а тялото на Али бе започнало да настръхва от целувките му. Вратът й бе слабото място. Щом я докоснеха с влажни и сочни устни, тя просто се отпускаше и усещаше как по тялото й се появяват онези мънички топченца.


Не можеше да издържи повече на това. Затова хвана главата му и я насочи към устните си. Не можеше да отрече - целуваше се добре. Устните им се вплетоха, а на Али й стана по-спокойно и уютно в прегръдките му.
- Спалня, кухня или под? - попита тя.