beg for it, beg for it, i got the touch, placebo

Пон Авг 05, 2019 7:01 pm

Беше вторник вечер, смяната му бе свършила и Филип бе свободен, доколкото изобщо който и да е момент от живота му можеше да се нарече така. Очакваха го два дни почивка, в които нямаше да се среща с болните, да сменя превръзки, да дозира лекарства и темподобни задължения, които едновременно обичаше и мразеше с еднаква жлъч.
Бе оставен изцяло и единствено на себе си, което беше дори по-страшно. Не можеше да се понася, не можеше да търпи малкото си студио апартаментче, което струваше много повече, отколкото му се полагаше. Предпочиташе светлите, стерилни коридори на болницата пред това мрачно, усойно място, осеяно с празни и полупразни бутилки. Цареше хаос, който отдавна бе преминал границите на творческия. Освен задължителните бутилки и препълнени пепелници, тук-таме се мяркаха дебели медицински томове, отбелязани със случайни хвърчащи листчета(най-вече касови бележки от покупката на гореспоменатите бутилки и вече ненужни епикризи). Мястото сякаш бе направено от огледала, които отразяваха не външността, а душевната развалина на своя обитател.
Затова не бе чудно, че на падналия бог му се искаше да избяга от задушаващия му дом и да отиде на друго, поне една иота по-малко напрягащо място. Затова положи усилия да се облече сносно, като сносно се изразяваше в риза с цвят на изумруд и тъмни дънки, идеално прилепнали по краката му. В него бе останала частичка от божествената суета все пак, и погледите на хората, които неминуемо го следваха, гладеха смачканото му его.
Известно време се скита по преплетените парижки улички, над които бавно падаше здрачът, като едновременно се разтапяше в тълпата и оставаше болезнено сам сред нея, докато краката му не се измориха и той не реши да седне в най-привлекателно изглеждащия локал около себе си. Мястото бе малко и уютно, със стени, боядисани в бледорозов цвят и окичени с разнообразни картини и гравюри. Барът беше солиден и направен от черен абанос и Филип се настани на една от високите табуретки до него и си поръча. Бе избрал мястото си така, че да бъде точно на пътя на лекия ветрец, повяващ през прозореца. Вече за него не отговаряше неговият стар другар Зефир и той не галеше кожата му точно по същия начин, както преди, но все пак бе приятно в душния град.
Музиката бе по вкуса му, на телевизора се играеше футболен мач и шумна компания от младежи периодически надаваха възгласи на възторг или разочарование(любимият им отбор по-скоро губеше), а в ръката си младежът държеше едно от несъмнено дълга поредица студени питиета. Всичко на всичко, вечерта се очертаваше да бъде една от по-хубавите в живота му.
Филип се отпусна на стола и се отдаде на благото замъгляване на съзнанието, което му носеше алкохолът. Но все пак, въпреки опитите му да го игнорира, нещо в периферното му зрение го дразнеше вече десета минута. Малко повече съсредоточаване и той откри, че нещото бе нечий весел поглед, който бе насочен към него. Филип въздъхна. Отново ли щеше да му се наложи да се обяснява че не, не иска нищо, нито за една нощ, нито за две, нито за каквото и да било друго. Обърна се към собственика на въпросния поглед(дълга коса, красива външност с нещо неописуемо диво в нея) и троснато изрече:
„Моля.“

Пон Авг 05, 2019 7:59 pm

I'm almost me again, she's almost you

Be still my foolish heart, don't ruin this on me

В огледалото го срещнаха чифт уморени, зелени като абсент, като мъх, попил питателен дъжд, очи, бяха разфокусирани и зачервени от взирането в дългия път. Под тях торбичките бяха тъмни досущ като тресавища, а върховете на бузите му бяха пламнали от ниските слънчеви лъчи. Някой трябваше да го предупреди, че когато пътуваш с кабриолет посред лято, има голяма възможност да изгориш във формата на, протрития по ръбчетата на рамките, античен бащин Рей Бан. Луничките, които някой от семейните познати бе определил като наследство от майка му – мъничка, червенокоса, чистокръвна, до мозъка на костите си, ирландка, закусваща с уиски в кафето и стиховете на Шеймъс Хийни, бяха повод за гордост в малкият му ум, докато растеше в това тяло преди двайсетина години. Беше странно, защото иначе, двамата не си приличаха – той беше тъмнокос, с дебели, като корени на липа, къдрици и бе висок като орехът, който потъркваше клони в небето в задния им двор. Не мязаше и на баща си – русоляв мелез между руснак и французойка, който беше по-блед и прозрачен от медуза и имаше почти същата твърдост на характера, макар да се опитваше да прикрие безличието си с псевдо-опитите си да създава ту хай-ку, ту свои четиристишия, които смяташе, че някой ден ще родят нов стил в стихотворните форми. Още на десет, Лен знаеше, че това беше безплодна мечта.

Нищо не му попречи обаче, да я осинови и да я направи своя. За такъв блян не ти трябваха пари, само тефтер купен от гаражна разпродажба в Лондон в раните 90те, който в очите на Ленъкс беше съкровище, в което безхаберната майка на момчето, от което пееше в църковния хор, бе готова да се отърве за паунд и петдесет. Кожената подвързия миришеше на векове, на пот и стар, добре отлежал спомен. Имаше голямо жълтеникаво петно по кафявата повърхност, което Лен отдаде на това, че притежателят на тефтера го бе държал под мишница твърде дълго в горещините. Имаше едва десетина изписани страници – нещо като скучен пътепис от шейсетте. Сърце не му даде да ги откъсне и те сега бяха достойно прелюдие към стиховете на Мърууд.

Проклетата му баба от бащина страна, му бе казала, че с такива глупости пари не се изкарват и мамка му, оказа се права.
Препитанието за някой, който боговете бяха гласили за Властелин на гората, беше масивна уловка, защото прероденият Ленъкс не помнеше нищо от миналото си – в главата му се стрелкаха само ужасяващи пейзажи на изкоренени гори, запалени стърнища, които оставяха миризма на опърлено в носа му за седмици, на пресушени потоци, в които текат химикали от близките фабрики – спомен, от който му се завиваше свят.

Да си екозащитник също не плащаше добре, в предвид, че протестите бяха доброволни и събираха океани от откачалки с крайни идеи, но не и средства. Затова накрая, Лен се предаде пред корпоративния натиск и продаде симпатичното бежово имение от 18ти век, което бе получил от баба си по майчина линия. Беше на петдесетина километра от Гласгоу и бе чудесно убежище далеч от суетата на града или място, където да скриеш любовницата си. Намерения, които моментално разчете в погледа на възрастния, белобрад мъж, който миришеше на циструсов одеколон и караше реставрирана червена Импала.
С милион и половина в банковата сметка, сега Ленъкс спокойно можеше да развява простестни лозунги на огромни картонени платна пред някое министерство, да пише стихове в подножието на стъпалата на Парижката опера и да прекарва многото си свободно време из що-годе съхранените гористи местности около Париж. Беше дочул слуха, че тукашния Василевс е същото хипи като него, а и апартаментът на баща му стоеше празен, затова той се оказа тук тази сутрин, след 96-часов преход през две граници.
Когато отвори вратата, от вътре го посрещна радушно облак прах и гирлянди паяжини. Нямаше нито ток, нито вода, а мухълът си бе присвоил външната стена на кухнята. Ленъкс прекара сутринта си в разправии с незадоволени чиновнички в енергото и водоразпределението, а следобеда намери обява в интернет, която му обещаваше, че за 8 часа екип от двама чистачи ще лъснат всяко помещение. Не можа да не се изсмее на този наивен оброк, но това не му попречи да повика двама младока,които цъфнаха без дори миг закъснение на прага му. Той ги вкара в опорочения апартамент, който приличаше на сцена от Екзорсистът, повече отколкото на жилищна площ и им пожела приятна работа.

Първата кръчма наоколо беше една от онези модерните, с квадратен дизайн от бял ламинат и студено осветление, която събираше рояци фалшива интелигенция, затова той продължи надолу по улицата, докато намери една сърцата, непретенциозна витрина, зад която видя класическия ирландски бар – телевизор, който излъчваше мач, лека музика, задушевни разговори и се вмъкна. Поръча си пайнт Гинес и отлежало уиски и извади тефтера от раницата си.

Сега трябваше да си намери муза. Русо момиче с ужасно изтънчени черти. Не. Млад мъж с рижава брада. Щеше да пропусне този път. Тъмнокос, изтерзан, със същите торбички под очите, като неговите, мъж. Бинго. Дори не усети колко дълбоко се беше загледал, докато драскаше без умисъл по хартията.
- Май отборът ти губи.. – подметна той, за да замаскира провала си.

Code by Fremione.

Вто Авг 06, 2019 1:51 pm

Хм. Това нотки на смут ли бяха? В гласа на същия този мъж, с невероятните къдрици(някога, в едно далечно минало, Ерос вече щеше да е заплел дългите си пръсти в тях), който до скоро го бе гледал така настоятелно. Обикновено хората, вторачени в него по този начин, имаха други нюанси в гласа си. Увереност. Наглост. Пошлост. Но в никакъв случай тази леко неловка смутеност, която стоеше пред него. Филип повдигна вежда снизходително и хвърли бърз, презрителен поглед към телевизора. Играеха Пари Сен Жермен и Реал Мадрид, нула на един. Не че го беше особено грижа за футбола, камо ли пък да има предпочитания.
Обърна тялото си леко в посока на мъжа и го погледна . Повдигна вежди и устните му се изкривиха в лека полуусмивка.
„Откъде знаеш, че моят отбор пада? Може да съм за испанците.“ Мамка му, гласът, който излезе от устните му бе по-груб и недодялан, отколкото бе допустимо. Гласните му струни, някога тъй изкусни в изричането на красиви слова, способни да разтопят и най-леденото сърце и да го подчинят на волята му, бяха сякаш загрубели и застинали от дълго време неизползване. Вече почти нямаше нужда да говори. Нямаше смисъл, нямаше и с кого, освен с пациентите, повечето от които бяха толкова погълнати от собственото си нещастие, че бяха слепи за всичко останало, което ги правеше ужасни събеседници. В него самият имаше предостатъчно болка за всички, много моля. С колегите си също нямаше желание да разговаря извън нужното обсъждане на пациентските участи. Те се деляха на три случая, еднакво безнадеждни. Тези, които го обожаваха заради приятната външност и „мистериозната му аура“, както самите те го определяха, което показваше колко слепи бяха за истинската същност на нещата. Тези, които го смятаха за своя конкуренция, било то в любовта или в работата(не трябваше ли да се стремят да помагат на хората на първо място? Егоистични глупаци.), заради което го ненавиждаха, и претенциозните лекари на високите постове, които просто го смятаха за втора класа човек.
Въпреки всичко, Ерос осъзна, че някак, в думите му се бе прокраднала и игривост. От много, много отдавна не си бе играл, не бе флиртувал, и тази част от съзнанието му бе покрита от прах и ръждясала. Не я искаше, не му трябваше вече, но все пак сякаш вятърът бе издухал прахта и малко от стария Ерос излизаше на повърхността. „Жадуваш да докоснеш друго същество, нали? Да усетиш топлината му…“ шепнеше един глас вътре в него. Глас, който Филип се стремеше да заглушава, да затвори в най-отдалеченото кътче на съзнанието си и да го остави да потъне в забвение. Но гласът бе упорит и едно ехо на старата му същност изплува на повърхността от дълбините, където падналото божество така се бе постарало да я избута.
Филип се завъртя така, че изцяло да гледа към другия мъж, облегна едната си ръка на бара и прокара анализиращ поглед по цялата дължина тялото му. Очите му се спряха на кожения тефтер в ръцете му. Изглеждаше наистина античен и явно виждаше доста употреба – ръбовете му бяха леко оръфани, а страниците му вече отказваха да стоят плътно една до друга, като вместо това бяха започнали да се извиват на вълни. Когато собственикът на въпросния тефтер забеляза накъде се бе насочили очите на Филип, инстинктивно го придърпа леко към себе си. Очевидно бе, че в тефтера имаше лични неща, а може би дори и нещо, свързано с него самият, съдейки по смутеното изражение на тъмнокосия мъж. Проклето любопитство, една от дефиниращите му черти като божество. Буташе го напред дори и сега, въпреки че такава голяма част от него крещеше, че трябва да го остави, да си тръгне, да остане отново сам със себе си.
Усмивчицата на устните на падналия бог стана една идея по-широка. Филип кимна с глава, като че ли да каже „Да, видях го, искам да разбера какво има тук“ и отново впери поглед в почти неестествено зелените очи на човека срещу него. Очи, в които някой друг, някой малко по-слаб и малко по-беззащитен от един паднал бог, би могъл да се изгуби. Очи със сенки под тях, огледало на неговите собствени. Какво ли ги беше предизвикало? Може би будно съзнание? Е, вече определено бе заинтригуван.
„Би ли могъл да ми кажеш причината за този разкостващ поглед или да си я извлека сам?“

Вто Авг 06, 2019 3:04 pm

I'm almost me again, she's almost you

Be still my foolish heart, don't ruin this on me

- Имаш вида на човек, който е изгубил нещо отдавна, но не иска да го пусне да си иде. – избърбори Ленъкс и потопи устни в тъмната си бира. Имаше лек привкус на много горчив шоколад и меки, попрезрели дрожди. Той подпря бодливата си брадичка на юмрука си и поклати замислено глава първо в ляво, сетне в дясно, като правеха кучетата, когато се опитваха да разчетат, непонятните за тях, човешки емоции.

Първото нещо, което бе разбрал, че трябва да усвои от репертоара на лешите, бе да разчита останалите същества в губернията си. Като дете, това беше трудно, защото двамата с майка му пътуваха често, защото тя държеше да го държи далеч от истината за това как се бяха сдобили с него и да отбягва напиращите питания за проваления й брак. В началото, страняха само роднините с големи усти и любопитни идеи, които обличаха в дрипите на съмнения, после се отърваха и от досадливите семейните приятели, които си вряха носовете в семейните им дела, а накрая просто напуснаха етажа от къщата на улица „Мейпъл“ 41 с два куфара и дрехите на гърбовете си и се озоваха на летището. В следващите години, Ленъкс живееше по пътищата на света ( ако под света разбираше разни западащи европейски градчета, които миришеха на застоял въздух и изгорели газове) – на задната седалка на зеления седан, захапал Сникърс, в милувката на мръсната седалка, воняща на разлято кафе в евтин, пътнически полет.

Затова беше отраснал като самотник- дърво на хълма на живота, което устояваше на бурите, защото беше здраво сраснато със земята. Не можеше да създаде приятелства, понеже разстоянието ги разкъсваше. Беше опитал да поддържа връзка с няколко свои връстници през годините: пращаше им картичка от поредния град, в който отсядаха, но така и никога не получаваше отговора, понеже когато писмото пристигнеше, той вече се намираше на стотици километри от пощенската си кутия и пренареждаше поредната си детска стая. Впрочем, щом се настаняха, той веднага изтичваше на горният етаж, ако домът имаше такъв, и търсеше местенцето най-близко до дървото в двора. Това беше първото нещо, което двамата с майка му гледаха, когато избираха ново жилище – дали в градината има някое лимонова фиданка или праскова с уханен цвят. Понякога дори намираха самотни къщички с липи, преживели и двете световни войни. Тогава Лен се чувстваше истински късметлия.

Мърууд прекара пръсти през къдриците си и намести очилата си така, все едно искаше по-обстойно да огледа мъжа на бара, но всъщност беше нервен тик, който изпълняваше като суеверие всеки път щом кръвта му закипеше. Не знаеше защо, но това адски го успокояваше.

- Май уцелих нещо там. Някаква ниска струна? Долно до на душата ти? – попита лешият и драсна нещо в тефтерчето си. Да четеш хората беше едно от изкуствата, които трябваше да владее, за да бъде по-добър стихоплетец, по-съвестен човек и... повече себе си... За някой почти неук, майка му беше много мъдра жена, която можеше да измъкне с мълчание и най-съкровените мистерии на чуждото същество. Прозорливият й синкав поглед, с цвят на метличина, който сияеше със сребристо-лунно сияние под определен ъгъл на светлината, беше като сладко оръжие за мъчения, като опиум дори. Лен не го притежаваше, по очевидни причини, но пък начинът му на изразяване имаше същия ефект. Най-голямото му постижение до сега бе да накара един фабрикант да признае в национален ефир, че бе отровил хиляди декари плодороден чернозем заради егоистичните си желания и алчността си.

Ленъкс нямаше как да не забележи откритите набези на чуждите очи върху старият му кожен другар, в който изповядваше всичките си мисли и грехове. Рядко го забелязваха, защото макар антика, беше доста невзрачен, изстрадал и приличаше на грохнало старче в меките, ръце с цвят на слонова кост, на бяла иглика, на равнец. Макар и кокалести и с тънки, като ветките на върба, пръсти, бяха живи и пъргави, достатъчно, че Мърууд да скрие бележника си в раницата със светкавична скорост. Писалката втъкна в джоба на ризата си.

- Да, в полезрението си ми, а аз се опитвам да гледам мача. – рече той отривисто, все едно изпълняваше ободряващ марш и кимна с брадичка към телевизора, който сега излъчваше реклама на хомеопатични хапчета за сън. Май трябваше да си вземе такива.
- За испанците съм. Изглеждат значително по-добри. – ухили се Лен и сръбна от бирата си още веднъж.

Code by Fremione.

Сря Авг 07, 2019 8:31 pm

- Имаш вида на човек, който е изгубил нещо отдавна, но не иска да го пусне да си иде.
От тези думи по тялото на Филип полазиха тръпки и очевидно, въпреки старанието му, шокът се бе изписал на лицето му и събеседникът му бе успял да го разчете.
„Може и така да се каже.“ За всички години, в които Филип бе живял като смъртен, никой не беше стигал толкова близко до същността му и това го стресна и уплаши. Това някаква перверзна игра ли беше? Знаеше ли човекът срещу него с кого точно разговаря? И какво щеше да направи, ако знаеше?
Всъщност, надали си имаше представа. Самият Филип, Ерос, „Сестра!“, или просто „никой“ нямаше такава, тъй че какво оставаше за който и да било друг? Дали дори местният Василевс би догадал произхода му? Саморазрушителният инстинкт в главата му му пришепна „Може да отидеш да се пробваш, ако толкова искаш да знаеш…“, но това надали щеше да завърши добре, и падналият бог изпъди тази мисъл от главата си.
Когато още беше на Олимп, майка му постоянно го мъмреше как любопитството му било по-голямо от разума. Е, тогава той все още бе вечното дете, един и същ в продължение на цели хилядолетия… Колко бързо порастваха хората, колко много се променяха в кратичките си животи. Дори и той се бе изменил до неузнаваемост след падането си на земята. А майка му… Какво ли правеше тя? Къде ли беше? Дали тя бе запазила духа си или се бе изгубила в човещината като него? Дали щеше да го познае? Дали все още щеше да го приема и обича? Всички тези въпроси го измъчваха и раздираха, и редовно го държаха буден в нощите, когато не беше на смяна, и също толкова редовно ги давеше в алкохол.
Но точно тази вечер, точно в този момент, имаше по-наложителни въпроси от тези. Кой беше този насреща му, що за човек беше и най-важното - на чия страна. Да, можеше да е просто обикновен човек, който, благодарение на някаква интуиция или пък на късмет бе уцелил толкова точно. Но Филип Сирил Мари Таво бе параноичен до болка, а бог Ерос бе дърпал конците на човечеството твърде дълго, за да вярва в такива съвпадения.
„Значи си от онези, които са автоматично на страната на по-силния, който и да е той?“
Въпрос с много слоеве. Дългокосият мъж изобщо не изглеждаше като човек, който се интересува от футбол. Хората, които пишеха и така ревностно си криеха тефтерите с писания, обикновено не бяха този тип. Мамка му. Тефтерът. В мислите на падналия бог се заформиха хиляда и една конспиративни теории за съдържанията му. Вече определено трябваше да надникне вътре, за да разбере с какво си има работа. Най-вероятно писаниците бяха напълно безобидни, а не някаква свръхважна информация за падналите богове, но възможността, макар и малка, оставаше. И преди да продължи напред, Филип трябваше да я изследва и елиминира. Ако можеше да елиминира и дразнещата ухилена физиономия на събеседника си, който се забавляваше твърде много на шокираното му изражение, още по-добре. Проклетник. Да, определено не беше обикновен. Хора, които се познаваха с години, не стигаха до такива проникновения, а този беше ударил по болното за шибани минути.

„Щом преча на видимостта ти, ще се махна… “ Филип повдигна рамене, стана от бара и демонстративно седна на съседната маса, която беше съвсем близко до тъй интересния непознат(и проклетия му тефтер). Така става, като излизаш и подлагаш света на себе си, Филип, прошепна ненавистния глас в главата му. Но все пак, Филип вече бе влязъл в отдавна забравеното си амплоа на ловец.
Отпусна се на стола и остави малко(но достатъчно) от предишното му аз, от тъй дълбоко потиснатата сексуалност, да проличи в стойката му, в полузатворените клепачи, в разрошената коса… С периферното си зрение следеше дългокосия мъж и… Бинго. Ерос отново хвана чуждия поглед и си позволи да се усмихне.
„Мача, казваш, а?“

Чет Авг 08, 2019 9:42 pm

I'm almost me again, she's almost you

Be still my foolish heart, don't ruin this on me

Значи не се беше отдалечил толкова от човешкия род, въпреки всичко, щом с емоционалния дартс уцели десетката от първия път. Мястото, което бе набол с прозрението си прокървя вътре в тъмнокосия му събеседник и по лицето му се образуваха мимически бръчки като дюни, а звездните отблясъци в очите му загаснаха като свещ под похлупак. Мускулчетата около ушите и на челото му затанцуваха ревниво, отмъстително танго едни с други. Беше разбунил нещо дълго кътано и гноясало; нещо, което смъдеше повече от изгорено и пърлеше съзнанието му.

- Имаш много кисела физиономия. Ако не го намирах за сексистко, щях да ти кажа да се усмихваш повече. – отбеляза Ленъкс и надигна чашата с Гинес,а сладко-горчивия привкус погъделичка езика му като френска целувка. Ирландското пиво си беше ирландско пиво. А колкото и проклятия да тегнеха над тази прословута пивоварска фамилия, все си струваше, за дето правеха такива чудеса с хмела.

Сега, когато му бе отнето и последното занимание, а именно да пише несъстояли се, в стихосбирка, куплетчета в тефтера си, Лен реши, че му е времето порядъчно да се отдаде на почтен родолюбив алкохолизъм. Нямаше нищо лошо в стереотипите.Да си пияница в двете култури, от които бе заченат, си бе почти редова професия. Кой би забелязал един почерпен ирландецо-руснак, след като парижаните се лутаха из града като мухи без глави? Беше ги наблюдавал тази сутрин, докато залъгваше глада си с един въздушен кроасан на крак, в чакане да му оправят адресната регистрация. Само при идеята, че някой искаше да издаде адресна регистрация на дърво, накара звук, подобен на грухтене на преяла свиня, да се откъсне от ноздрите на лешият. Всъщност, това беше неговата версия на смях, която му беше докарала стотици, ако не и хиляди прякори в училищата, в които майка му го записваше за по месец-два. Най-много се бе задържал в един лицей в Краков, където го накараха да подстриже косата си и да носи бодлива, вълнена униформа. Цели единайсет месеца страдаше тихо в одеждите си и хлипаше за къдриците си, преди отново да сгънат панаира и да заминат за Мюнхен, където майка му се оказа най-лошата продавачка в бакалия на десетилетието. Бяха я обирали седем пъти за 3 седмици и накрая бакалинът, макар да й беше хвърлил око и да се точеше на снажният й, детероден ханш, я уволни без предизвестие. Най-хубавото от всичко в този период бяха саксиите с подправки пред магазина, за които младият Ленъкс се грижеше с вниманието и щедростта на първа любов. А, и дъвките-топчета от машината в предверието на универмага.

- Няма нищо лошо в това да печелиш. Нито в това да залагаш мъдро. Човек трябва да държи главата на рамете си и парите в кесията си, предполагам? – заключи Мърууд и посегна за сефте към уискито си. Още при вида му- блудкаво карамелен, леко мътен и в захабена чаша с чукнат кант - разбра, че ще е разводнено и няма да си струва 20 евро. При все целият прилежащ апокалипсис, Париж продължаваше да е един от най-скъпите градове, в които бе пребивавал до сега. А франзелите им бяха чиста порнография, въпреки популярното клише.

Понечи да се извини на сърдитият незнакомец, но той вече беше се беше изместил на съседната маса. Хвърляше му погледи, които си мислеше, че Мърууд не забелязва, а той пък, на свой ред, също не му оставаше длъжен.

- Чудех се дали ще си вземеш телефона или имаш намерение да взривиш бара и трите пресечки наоколо. – саркастично сви рамене Ленъкс и отново метна поглед на мъжа, а после и на забравения, на бара, смартфон. – За твое сведение, поради екологичната катастрофа и режима на тока, метрото работи до 10. Имаш петнайсетина минути за да се изявиш като френския Гай Фоукс. – бирата му вече се беше стоплила, което скапа допълнително настроението на лешият, затова реши, че си струва да се подрака, като глогов храст, с разговорливия господин, който, впрочем, също не сваляше вниманието си от него.
- Разсейваш се много лесно. Лоша черта. Надявам се не си адвокат или учител или лекар.

Code by Fremione.

beg for it, beg for it, i got the touch, placebo

beg for it, beg for it, i got the touch, placebo

Re: beg for it, beg for it, i got the touch, placebo

Re: beg for it, beg for it, i got the touch, placebo

Re: beg for it, beg for it, i got the touch, placebo

Re: beg for it, beg for it, i got the touch, placebo

Re: beg for it, beg for it, i got the touch, placebo

Re: beg for it, beg for it, i got the touch, placebo